Пътувам за Тракийско светилище „Беланташ“. След село Врата има отбивка за село Три могили. Тук пътят става черен и започвам приключение сред дивите погранични райони между Западни и Източни Родопи. Километър след километър минават и все по-дълбоко навлизам в тези диви места. Достигам почти до края. Мисля че вече съм в най-недостъпната част. Греша. От тук започва пътека, която ме спуска през сипеи, дерета, отново сипеи, отново дерета. Тогава виждам махала Гуне, сгушена върху заравнена тераса.
Около 20 каменни къщи са накацали над река Боровица. Тук има видри, мечки, дивеч. Отгоре е красивия рид „Ала бурун“ (Шарен нос). Някъде пред мен се мержелят покривите на махала Мумджидам. Наоколо е тихо. Изумително тихо…
Колкото и да е невероятно, тук живеят хора. Баща и син, които имат всички удобства за живот в асеновградския квартал Долни Воден, са създали тук свой рай. Соларни панели, телевизия, малка връзка с цивилизацията. Около къщата си са завъдили пчели и над 40 кошера снабдяват домакинството с най-прекрасния и чист мед. Стените и зидовете са дебели, защото тук мечките са чест гостенин.
„Защо бе, хора? Защо стоите тук?“, питам с нескрита почуда бащата.
„Тоя рахат, момче. Тоя рахат, го няма в града. Тук си изживяха живота и майка ми и баща ми. И аз ще си го доживея тук. Тук ми е най-важното. Тук ми е сърцето…“
Тръгвам… През целия път си мисля, колко малко ни трябва да бъдем щастливи. Да сме там, където е и нашето сърце…
Ивайло Мирчев
