Община Асеновград получи красив разказ, „Едно преживяно есе посветено на детството в прекрасния асеновградски край“ на Диляна Тодорова. Към днешна дата дамата живее в Димитровград, но още се връща назад в незабравимите си спомени от Асеновград. Тя споделя с носталгия, че Асеновград й липсва. За нея градът винаги е бил и ще остане стожер на мъдрост, етническа толерантност и благополучие. Място, където хората си подават ръка с мир, водени от човещината. Макар, че отдавна не живее в асеновградския край тя казва, че е благодарна за своите корени. По този повод чрез есе Диляна изпраща послание до асеновградчани. Творбата е отличена от журито на конкурса „Ний всички сме деца на майката земя“, организиран от НЧ „Христо Смирненски 1946“, кв. Овча Купел, София, Столична община.
ЗА ПРОГЛЕЖДАНЕТО
Били ли сте някога в чудния Асеновградски край? Там където Тракия свършва в пазвите на Родопите, там където лозята ще се превърнат в мавруд и пивка малага, там където може да опитате традиционни зелеви сърми, с размер на хапки, там където черниците стават на копринени нишки?… Обичам тази девствена, в която съм израснала, в която прекарах детството си. Винаги ще я обичам – със спомена за дядо и баба, старата къща с дървената люлка на двора, най-вкусните праскови, които подслаждаха детството ми и онзи мъх по тях, когато не са напълно узрели… Когато изчезне, значи нещо и от нас вече е изчезнало…
Чуден край, с безброй лястовичи гнезда, с прелитащи съвсем ниско щъркели, с деца, които лудуват и берат неузрели сливи и череши – неузрели като тях самите, но нетърпеливи да пораснат…
Обичам да се връщам там. Обичам да разказвам и една история за тази особена земя, която днес звучи актуално.
Съвсем близо до селото, в равното тракийско поле се издига манастир – незащитен от хребетите на планината, гордо изправен сред плодородните нивя, той е бил притегателен център на просветители и дръзки революционери. Но не е известен с това, а с една особена легенда, която и днес ни дава редица отговори…
Някога тези земи принадлежали на турски бей – богат господар, който събирал данък за валията на султана. Но както често е отредено в живота – не може да имаме всичко. Той имал дъщеря – млада девойка – красива, но незряща. Момичето залинявало, постепенно губело зрението си, страдало. Страдал и богатия господар. Принудил се да дири спасение за детето си и го намерил при една бедна гяурка. Странна жена била, не се страхувала от силата му, не се поколебала и решила да му помогне. Посочила му мястото под един камък, от което извирала лековита вода. Местните хора го наричали аязмо. Казала му да мие очите на детето си с тази вода и ако намери изцеление, да построи храм. Ако ли не, да дойде и да постъпи с жената според волята си, както подобава на един господар.
Но водата наистина била лековита, девойката възстановила зрението си и отново можела да вижда света и хората…
А беят дарил точно тази най-плодородна земя в тракийското поле за православен манастир, който съществува и днес, само на десетина километра от Асеновград.
Невероятна е тази древна история, но е символ на изконното схващане за етническа толерантност и разбирателство. Хората се раждаме с очи, които могат да са различни на цвят, дар от Бог или Аллах, за да възприемаме един и същи свят, който е нашият общ дом. Нека всеки носи вярата в сърцето си, такава каквото му е отредена. Тъкмо вярата са очите, през които възприемаме света и виждаме, дори невидимото…
Аязмото и днес лекува всеки, който се нуждае от помощ. Всеки, който е дошъл с надежда, има право да я получи. Светът го моделираме ние хората чрез действията и поведението си. Нека се замислим над тази мъдра постъпка от преди две столетия.
Лековита е тази вода, лекува очите, които наистина виждат – отвъд величието, отвъд страха, отвъд вярата… Този извор лекува начина, по който възприемаме света – не чрез ятаган, а с протегната ръка…
Не е достатъчно само да гледаме, а да виждаме истински ценните неща, които ще ни надживеят…
Тогава този извор никога няма да пресъхне…
