Бойко Борисов го познавам от много, много години, още като тренираше карате. Нахъсан за работа, да се докаже, да остави нещо след себе си. От такава мая съм и аз, затова му вярвам и не съм го предал. Това казва в ексклузивно интервю за сайта на пловдивчани Вежди Рашидов, световнопризнатият български скулптор, бивш министър на културата, председател на парламентарната комисия по култура в 44-тото Народно събрание, 5 мандата депутат. Кандидат за депутат за четвърти пореден път от ГЕРБ в Пловдив.
Много лесно е да осмиваш всичко, но така не се работи. Не може с омраза и подигравки да искаш да управляваш държава. Покажете ми едно колче, побито от тези, които се държат така – няма. Нападат Бойко дори и затова, че говорел по народному, ами как да говори с народа? Аз съм същият – казвам това, което мога да направя, никога повече.
Г-н Рашидов, вие сте за четвърти пореден път кандидат за депутат от гражданската квота на ГЕРБ в Пловдив. Имам за начало един нестандартен въпрос. Говори се за децентрализация на общините в предизборната кампания, а не се споменава дума за децентрализация в културата.
Обичам нестандартните въпроси, давайте.
Сигурно едно към петстотин са участията на творци от т.нар. провинция в националните медии, говоря за държавните. Сто процента творческите сдружения в провинцията не притежават никаква собственост за разлика от съюзите в София. Вярно е, че творческият акт е акт в усамотение и талантът не зависи от това, но когато плодът не е експониран той остава така да се каже заровен до следващо откриване на „главата на Кръстителя“. Но – има ли възможност държавата да подпомага творческите сдружения извън София, която прибра за себе си някогашните „съюзни“ имоти?
След 90-та година творческите съюзи не се финансират от държавата. Културата е духовна необходимост на едно общество и на една държава, което е извън чисто търговските рамки на произведено – продадено. Тъкмо тези творчески организации са с най-малките възможности да се самоиздържат. И това е големият проблем. Иначе имат пълната свобода да правят каквото си пожелаят. Да си купят каквото си искат, ако имат пари. Но по начина, по който са регистрирани – никой не е длъжен на никой. Децентрализацията остава проблем на централите на творческите съюзи, които са притежателите на собственостите. Но и там дилемата е страхотна. Защото собствеността на тези съюзи е неделима собственост на всички членове. Дори един член на такъв съюз да не е съгласен, може делът му да е 1 стотинка, нищо не може да се направи. Така че сме влезли в един Параграф 22. Затова въпросът ви е нестандартен, а отговорът – абсолютно стандартен. Но това е проблем.
Ами то проблемите са за да се решават…
Най-големият ми проблем от този характер беше, когато трябваше с премиера Борисов да върнем „Шипка“ 6 като сграда на Съюза на художниците в София. Точно същият проблем излезе там. Положихме неимоверни усилия как това юридически правилно да стане в рамките на един закон. И се намери една малка вратичка на компенсацията. В името на това, че тази сграда е станала емблема, успяхме. Няма как държавата с пари на данъкоплатеца да издържа една или друга организация. Ето сега, в пандемията, Министерството на културата има програми за подпомагане на творци, но това са еднократни актове, макар да се отделят милиони. Тук искам да посоча, че в програмата на ГЕРБ за развитието на културата ясно е записано, че държавата ще подпомага всички видове изкуства и това е много важно.
Ами ето една задача пред бъдещия парламент…
Виждате тези 500 или 350 лева индивидуални държавни награди скараха сума ти народ, нищо, че става въпрос за отпуснати средства за 3 години. Творци питат 350 лева ли струва целият живот на Кирил Маричков, или на Ибряма, или който и да е от тях… Решенията трябва да са от една страна ефективни, от друга – да не бъдат унизени имената в културата ни. Трябва да се намери точният баланс, когато такива имена се определят за заслужени парични награди, защото това са горди хора. Сложна материя.
Пловдив безспорно е променен и откъм културна инфраструктура – нови галерии, двете базилики, Римския форум, стадиона, одеона, спасения Старинен Пловдив, Царсимеоновата, Главната, площад Централен… Но пък няма още ремонтирана филхармония, да не говорим за сграда за операта.
Аз за съжаление остарявам не по мое желание. Но и това е опит, така че си давам сметка в рамките на 4 години какво е възможно и какво не. Не съм обещавал нещо повече от това, което смятам, че ще имам сили да направя. Така в предишните ми мандати от Пловдив казах – спасихме Старосел, три правителства – две служебни и едно на Орешарски, гледаха изгорелия театър в Пловдив, нищо не направиха. Казахме – ще има театър. И има! Двете базилики започнахме тогава да ги правим, средства осигуриха и държавата, и общината, и „Америка за България“. Но държавата почна базиликите на Пловдив. И разбира се, нова инфраструктура в Пловдив и района, която е дело на държавата. Обещах ремонт на залата на филхармонията! Възложихме проект, готов е
Е, да де, ама…
Е, толкова казвам, ще положим всички усили да се реализира този проект. Моя мечта е Пловдив да има нова опера, толкова е талантлива трупата тук. Ще работя с душа и сърце за това.
Какво е решението?
За решение ще се говори след понеделник. Нека суверенът си каже думата в неделя, да уважим хората, дано да бъдат разумни да направят избора в полза на изграждането, а не на празното говорене.
Как виждате следващия парламент – подобен на сегашния или по-различен?
Когато имаш шарен парламент, не от едно тесто хора – имам предвид не просто политическа принадлежност, а начин на мислене, на работа, то тогава орел, рак и щука бързо се появяват и започват да дърпат на различни страни. Едно е да се шегуваш, друго е да изграждаш. Аз затова като видя политици, които само говорят, а едно дърво в живота си не са посадили, за мен това е ментето на бъдещето. Аз съм устроен другояче. Казвам, момчета, това ще направя и сядам да го правя. Но често демагозите погубват живота на хората с години. Пловдив е съвсем различен град. Аз съм живял тук от войник, така че виждам много добре. Още като министър дадох разрешението за Пеещите фонтани, центърът е много красив сега , няма да изброявам – това е град, който е уникален. Пловдив в годините успя да съхрани Стария град, чара на старото, и разви съвременна инфраструктура и в центъра, и в кварталите. Акцентира на археологията – вижте какво стана с туризма преди пандемията тук! Изключителен град, и не го казвам, защото съм депутат оттук. Пловдив намери формулата и да се развива и да се запазва.
За финал – вие казвате, че не сте партиен човек, но вярвате на Бойко Борисов и затова сте в екипа на ГЕРБ. Един личен въпрос – откога познавате г-н Борисов?
Отпреди много години.
Ще разкажете ли малко повече?
Дълъг е разказът. Тогава той беше младо момче. Бойко е много амбициозен човек, който се доказва с работа. Аз съм същият тип. Харесвам да направя нещо и да го докажа. Разбира се, невинаги получаваш благодарност, а даже понякога обратното. Когато управляваш, комуникираш с маса хора, езикът трябва да е достъпен. Аз за пет мандата съм виждал сума депутати, които репетират пред огледалото и си викат – а бе, как хубаво говоря! Ама какво каза?… Затова тръгнах до Бойко, защото и аз съм такъв човек като него – на действието, на градежа, нямам време за локуми и пудри. Ако мога да бъда полезен на колегите си – творците, ще бъда. А и мисля, че направих много неща, няма какво да скромнича. Друг ако е направил – да излезе и да каже: това колче го поставих. Но пак ще го повторя – хъс трябва да има човек да докаже себе си! Иначе времето отвява всички ни, но нали живеем, за да подобрим живота си и този на децата си. Това е смисълът на нашето съществуване. Така че Бойко Борисов е от тази мая човек, той гради и се радва на направеното за хората, за България. Ние си казахме още в първия мандат две думи – той да ми помага, да ми има доверие, защото не е специалист по всичко, затова има 15 министри, аз му обещах, че няма да го подведа. И изпълних заръката си, и той ми помагаше много. Само един пример – той казва всичко: Парите за българско кино бяха 8 милиона, сега са 41 милиона! Бюджетите на театрите, когато ставах министър, бяха 40 милиона – сега са 90 милиона! Библиотеките са с по-висок стандарт, възстановихме и изградихме църкви. На 120 години е православният храм Свети Стефан в Истанбул. Как така при Бойко стана реставрацията, а при другите не ставаше! Не са ли били загрижени за българския православен храм, откъдето тръгва църковната ни независимост? Ако днес българите спят спокойно, без бежанска вълна, може би и аз имам една малка заслуга. Все пак съм присъствал на разговорите „на 4 очи“ с Ердоган. Казвайки това – аз съм щастлив, че съм помагал на държавата си. Екзархийските ни имоти вече са с нотариален документ на българската държава… Опитахме се и свършихме много работа. Затова казвам: с омраза не може да се управлява държава. Държава се управлява като градиш.
