Никой до днес не е написал марша „Велик е нашият учител”. Е, има го химнът „Върви, народе възродени”. Но това е нещо друго. Както се казва – друга песен, за друго време. И ако сега пиша тези редове, то е, защото съм хроникьор на всички оплювки по адрес на учителското съсловие от доста време. А по-обстойно – от стачката на учителите, та до днес.
Много ми се иска родителите на българските ученици – и тук подчертавам, не всички от тях – по-сериозно да се замислят какво правим за децата им ние, учителите. Тъкмо сега – в глобалната центрофуга на пандемията. Не какво става и какво се решава в министерството на образованието – това те го научават от медиите. А какво мислят, решават и правят тези, които непосредствено общуват с душите на техните деца. Същите хора, които някои родители лицемерно поздравяват на улицата, а вкъщи хулят без задръжки пред чаша гроздова. И пред детето, естествено.
Много ми се иска и някои политици да се замислят. Особено след това, което ще разкажа.
Защото на 1 септември няколко мои колежки от СУ „Проф. д-р Асен Златаров” в Първомай им дадоха урок. Шумен шамар и тих пример. Съмнявам се, че ще го последват – те са си самодостатъчни и безнадеждни.
Както би следвало да е във всяко училище, още в първия ден на септември, който е и първи работен след летните отпуски, в актовата зала на училището се събра целият учителски колегиум. Всички, без изключение – защото при нас е така.
Трябваше да решим основния въпрос на присъственото обучение – на една или на две смени да се обучават учениците в най-голямото училище на община Първомай. С всички произтичащи от взетото решение последствия, касаещи организацията на учебния ден. Как при сегашните правила на играта, които са сложни и различни, бих казал жестоки със своите ограничения, да създадеш качествено нова и ефективна организация. И тя да гарантира не само високо равнище на образователната услуга, но най-важното – опазване здравето на учениците. Защото принципът на хуманното отношение към нашите ученици тук НАИСТИНА е водещ и тъкмо затова успешно се осъществяват и останалите принципи, свързани с целите на образованието. Защото тук не само се знае, но се „прави” максимата, че училището е на учениците. Те са неговите стопани. Не учителите. И не администрацията.
Да създадеш работеща организация в сегашните условия е задача нелесна, отговорна и пълна с предизвикателства. Трябва да познаваш добре анатомията на тялото, наречено училище, с всичките му органи, артерии и нерви, да предвидиш всякакви ситуации.
При предварителните онлайн-анкети в края на август част от родителите, макар и да бяха изразили преобладаващо мнение, оставиха последната дума да имат учителите. Те обаче бяха разделени – повечето бяха за двусменен и малка група беше за едносменен режим на работа. При самото гласуване в залата нещата се обърнаха с превес от около 10 гласа за една смяна. Защото при нас се мисли, спори и решава. Открито и градивно. Дълго понякога. Но демократично.
И какво мислите, дами и господа депутати, направиха колегите учители от „опозицията”, които загубиха това гласуване в нашата учителска „пленарна зала”? Може би отказаха да работят, може би напуснаха, за да обсъждат в кулоарите и да злословят по адрес на своите колеги, омерзително разделяйки и без това обърканото българско общество, което точно в този момент повече от всякога има нужда от единение и пример за национална кауза?
Нищо подобно. Всички щяхме да ги разберем, ако се бяха оттеглили. Та те току-що бяха защитавали съвсем други позиции. Така или иначе, в създадената работна група, която да обмисли и „разпише” новата организация, влязоха и много колеги, които застъпваха противоположно становище. Техният професионален опит ще бъде от решаващо значение за кауза, която след акта на гласуването става обща норма и общо дело. Но те го направиха не заради опита си. Направиха го, защото са Отговорни. И защото имат Морал.
Хайде и вие, дами и господа депутати! Никак не е странна аналогията, която правя в тези редове. Дайте ми повод да преосмисля омерзението си от т.н. политическа класа. Можете ли от политици да дораснете до ръста на държавници? Едва ли. Повечето от вас не растат, а подскачат – бутафорно и смешно, на един крак. Поради моралната си инвалидност. А има и такива, които лазят. Защото по земята се търкалят пачки. В подземието – още повече.
Няма как, лазейки, да видите Българския Учител. В цялата му скромност и величие. Двама такива – големи – погребах без време. Баща си – на 61, и съпругата си – на 51 години. Хиляди ученици живяха, учиха и се смяха жизнерадостно с тях, повече от 130 плакаха за последния им път.
За моите 61 години може и да не съм постигнал много, но се радвам, че съм в Неговия отбор. На Българския Учител. Нямам спомен някога да съм казал или написал нещо слагаческо, но на Него ще се сложа. Ако е истински. Като колегите ми от Първомай. Цяла учебна година вече приятели журналисти ми подхвърлят: хайде бе, стига си го хвалил на маса това твое училище, напиши вече нещо. Е, сега го правя. И този коментар е само началото.
Георги Ганев, учител в СУ Проф. Асен Златаров в Първомай
