Ебати ситуацията! – посреща ме днес на залез слънце човекът от гаража. – Цял ден ловя снежинки, едно вино не мога да си сипя, камо ли за пържола да помисля, пък минаха постите! Къв е тоя късмет?
Викам му – Запали оджака и вади пържолите, че от утре сме под два метра сняг, ни пържоли, ни вино! Ще сме в снежни землянки, майка!
И така седнахме на теферич да хапнем и да пийнем в очакване на снежинките, а когато очакваш снега, времето винаги се затопля.
Ама снежинките ги няма, пръснали по малко из софийското поле и толкоз.
Е – викам, – тая вечер ще дойдат и тук!
А! – вика, – аз докат не ми кацне на носа, не вервам. Смених си чипа от Царя още!
Я виж – май първата долетя!
Не бе – казва, – това заблудена сълза от миналата година.
И така – пържолата свърши, винцето – също.
А снежинките?
О, те тепърва пристигат…
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца…
Както писа поетът Далчев, но кой ли го чете.
Кунева да чете поети ли? – възправя се човекът от гаража. – Мое да чете Сандбърг! Примерно:
Тя беше крадла, беше курва и държанка,
тя бе предмет, играчка беше…
Или:
Любовта ми е като врабец
под зимните стрехи на Мичигън…
Абе – заключи човекът от гаража – що не им е… майката в очакване на снежинките!
