Асеновград е най-хубавият град в България, защото е само на 19 километра от Пловдив. А Пловдив е най-великият, защото е на 19 километра от Станимака, казва Атанас Кръстев – Начо Културата.
Той е роден в Асеновград, българския Йерусалим, и до 1953-та и през ум не му минава, че ще дойде в Пловдив, а Старият град ще му стане съдба.
Станимака е средновековен град, казва Начо, с невероятна история, атмосфера и хора. Иначе потеклото ми е от Лясково – над Асеновград. И майка ми, и баща ми са лясковци.
От Лясково е и поетът Александър Бандеров.
Над Лясково е само Яврово, селото на Борис Димовски и Николай Хайтов. Пътят е толкова тесен и с такива завои, че ако се срещнат по него две лимузини, ще трябва да викат хеликоптер.
Майка ми и баща ми слизат от Лясково в Асеновград през 1920-та, казва Начо. Самият аз съм раждан в Станимака.
Родителите му купили една старинна къща, която, ако не беше съборена, спокойно би могла да бъде паметник на културата. Може би оттогава – от далечното детство, ми е слабостта към старинните къщи и тяхната атмосфера, допуска човекът, който реставрира Старинния Пловдив.
Там, покрай Чая, преди крепостната стена, се е притаил един страхотен град. Ако се беше запазил, какъвто беше през 20-те години, той нямаше да е по-малко интересен от Стария Пловдив, счита Начо.
Покрай Чая и досега стои църквата „Свети Георги“, фантастична късновизантийска конструкция. От другата страна на реката е втората „Свети Георги“, чиито стенописи са от ХVI – XVII век. Те не отстъпват на стенописите в трапезарията на Бачковския манастир, втория най-голям в България. И с най-ценната икона – Черната Богородица.
Георги е най-често срещаното име в Станимака.
Има такъв лаф. Двама асеновградчани се сблъскали, без да искат, на пазара. „Извинявай, Георги!“, казал единият. „Ти пък откъде разбра, че съм Георги!“, изненадал се другият. „Ами щом аз не съм, значи ти трябва да си. Нали всеки втори асеновградчанин е Георги!“.
В Асеновград изкарах до 1951-ва, там завърших гимназия, превърта пак стрелките на часовника Начо. След това записах право, но прекъснах и влязох в армията.
Под пагон и в ботуши е до декември 1953-та, когато се уволнява и започва работа като редови инспектор в отдел „Наука, изкуство и култура“ към община Пловдив.
Оттогава е и шегата, че Начо влязал в културата направо с ботушите.
През 1954-та кмет на Пловдив е Никола Балканджиев, а управлението на културата и самата култура – почти самодейни.
Отношение имаше, но пари нямаше, казва Начо. Направо като сега.
Дават му музеите. Те бяха много малко, защото повечето се водеха към Окръжния и Областен съвет.
Към общината тогава са Градската галерия, Природонаучният музей, бившата къща-музей „Ангел Букурещлиев“ в Стария град.
Това бяха едни съборетини, които в отдела наричахме бракми, спомня си Начо. Дори не смеех да кажа, че се занимавам със Стария град. Шефът на отдела Живко Белев доста ме критикуваше, че не обръщам внимание на зачисленото ми. Но това продължи няколко месеца. И сам не разбрах как после ме хвана магията, наречена Старинен Пловдив, и как тази магия продължава да ме люлее и до ден днешен, разказва Начо.
Точно тази част от работата ми, която считах за безсмислена, се превърна в истинската ми съдба. Нито на хората, нито на градовете е дадено да прозрат в съдбата си предварително.
Голямото културно избухване на Пловдив става в средата на 60-те. Една статия на режисьора Кольо Петков, превърнала се в манифест, е клечката за бурето с барут. Самото буре са двайсетина току-що завършили ВИТИЗ актьори.
Не искам да кажа, че интелигенция и културен живот е нямало и преди това в Пловдив. Напротив, и художниците, и театърът, и симфоничният оркестър бяха на високо ниво. Кукленият театър съществува още от 40-те години, а през 52-ра – 53-та се създаде и операта, казва Начо. Но статията на Кольо Петков удари искрата.
Идеята на режисьора е един или два класа от ВИТИЗ да бъдат пратени ан блок в един град, където да създадат младежка трупа, нещо като Младежка сцена, което и става. Двайсетината парашутисти са изсипани в Пловдив през 65-та – 66-та. Начело на десанта е Крикор Азарян, режисьор. В Пловдив кацат Цветана Манева и Стефан Данаилов, който скоро е изтеглен, Антон Горчев и жена му Соня Маркова, Руси Чанев и Стефан Мавродиев, Елена Райнова и Милен Пенев, Тодор Колев, който идва чартърно от Смолян, и Добромир Манев, брат на художника Никола Манев.
През 1966-та това котило ражда „Уестсайдска история“, спектакъл, невиждан на изток от Берлинската стена. Зрители от цяла България идват в Пловдив за постановките на Младежка сцена.
Артистичното припламване подпалва фитила на никому неизвестните тогава млади пловдивски художници. Това са днешните емблеми Георги Божилов и Димитър Киров, Йоан Левиев и Енчо Пиронков, Христо Стефанов и Петко Абаджиев, секретар на групата на художниците.
Все още диша и рисува Златю Бояджиев.
От художниците и артистите се заговори за този град, казва Начо. Жалко ще е, ако те се разбягат. А артистите вече го сториха. Отидат ли си хората, отива си и градът.
1997
Б. р. Поредицата с разкази на Начо Културата четете в www.plovdiv-online.com
