Когато става дума за пари, при това за толкова много пари, колкото има в „Петрол” АД, думата морал изглежда някак неприложима и изкуствена. Но всъщност историята зад блясъка на парите е простичка и се случва ежедневно. Всеки от нас е преживявал предателството на приятел. И независимо дали става дума за пет лева или за петстотин милиона лева, болката и обидата е еднаква.
Казусът „Петрол” няма само финансови измерения. Намесени са обикновени, почти атавистични човешки инстинкти – да вземеш по-голямото парче от дивеча за себе си, да повалиш слабия, да оцелееш за сметка на приятел. Липсват обаче достойнството и честта, липсва доблестта, която идва с цивилизационните ценности.
Да погледнем историята от друг ъгъл, без да чуваме дрънкането на монети. Един мъж започва да развива бизнес в България. Създава компания, започва да я развива и има нужда от помощ. Никой не се справя добре сам, смята той. В чужда страна е, сред чужди нрави и недоверчиви балканци. Запознава се с внушаващ доверие дребен бизнесмен от провинцията. Новият му партньор не влага равностойна инвестиция в компанията, но получава кредит на доверие. Денис вярва, че приятелството може да докара повече печалба, отколкото паричната инвестиция. Залага на твърдението на Митко, че като българин познава по-добре законите и нравите и може да управлява огромната и печеливша компания от позицията на „наше момче-българче”. Денис глупаво, наивно, по-рицарски достойно подарява почти половината фирма на приятеля си. Малко по-късно е изгонен от България. Митко остава сам и се развихря. Денис е спокоен – компанията очевидно печели, позицията й на пазара и на фондовата борса е стабилна, дивидентите са налице.
Само че след близо 10 години в реално и формално изгнание литовецът пожелава да се върне. Събрал е сили и енергия, писнало му е да бездейства. Иска да участва отново активно в управлението на собствената си компания. На Митко това не му харесва. Вече е най-богатият българин, мъж с влияние, паралелни бизнеси, позиция в обществото, несмущавана от съдружници, които му се бъркат в работата. Новите идеи за развитие, които Денис има, не са му по вкуса, те ще го лишат от водещата роля. Митко вече е забравил кой е бил, гладен е за пълен контрол. Парите, които е спечелил, не са му достатъчни. Той иска всичко. Не може да отнеме акциите на съдружника си, но може да му отнеме контрола. Тогава Денис няма да бъде нищо повече от страничен наблюдател. В страха си Митко уволнява изпълнителния директор на дружеството, човек, който се опитва да управлява компанията професионално, зачитайки интересите на всички акционери. Поставя на негово място свой верен човек, с което затваря всички подходи на Денис към собствената му компания. И започва битка. Най-странното е, че е уверен в правотата си – отдавна се е самоубедил, че компанията е негова, че той единствен има право върху нея. Моралните му устои са толкова криви, че възприема като справедлива войната срещу съдружника си – нещо като правото на паразита да изяде докрай плътта, в която се е впил.
Не знам как ще бъде решен този казус. Със сигурност решението няма да е заради възцаряването на справедливостта, а за да се спази буквата на закона. Но има един тънък психологически момент – човек изгражда стратегията си срещу противника на базата на своите представи за нормално поведение. Този, който готви измама, се защитава срещу измами. Този, който не таи подобни намерения в себе си, не подозира подобни у противника. Митко Събев нанася удар след удар. Денис Ершов е в позицията на защитник на крепостта си, своята, изградената с визия и желание за просперитет. Не съм чула Ершов да крещи, че крадат компанията му. Събев го прави. Което звучи странно – никой не отнема акциите му. Най-често крадецът крещи „Дръжте крадеца!”.
Неизбежно си спомням цитат от Алеко, вкаран в устата на най-типичния българин на всички времена – „Имал бол пари, дал ги”. И това в казуса „Петрол” звучи някак справедливо, нали? Денис е бил достатъчно глупав, за да гласува доверие на свой приятел. Глупостта му следва да бъде наказана, като му бъде отнето всичко.
Аз съм преживявала това. Предполагам, че в някаква форма го е преживявал всеки втори човек в тая държава. Това е заложено в кръвта ни – прецакай другарчето си, защото иначе си глупак. Доверието е престъпление в света на бизнеса. Хващам се на бас, че последното изречение ви звучи логично и правилно, а в това е истинската трагедия. Новите „ценности” изискват да подозираш злото у всекиго, да изяждаш преди да те изядат, да стреляш пръв. Не са нови всъщност, това са ценности отпреди цивилизацията. Ценностите на джунглата, която носим в себе си и в която превръщаме държавата и света си.
Заради хилядите предадени приятелства, заради желанието ми справедливостта да не е само бягащ пред закона изплашен заек, заради надеждата ми някой да спечели поне веднъж по морални съображения, а не заради каприза на някой съдия, се надявам Денис Ершов да победи в тази битка. Приемам я лично. Дано не съм само аз.
Светлана Недялкова, София прес
