Спомени на военния диригент Кирил Иванов III
Първият секретар на Окръжния комитет на БКП Костадин Гяуров беше желязната ръка на Тодор Живков в Пловдив. От София му бяха дали голяма власт и Кочо Гяуров сечеше наред в партийната си губерния. Тогава нашият военен оркестър беше единствен в глада и свирехме на всички мероприятия. За едно такова искам да разкажа.
Честваше се Деня на Съветската армия. Както винаги тържествата започваха с полагане на венци на паметника “Альоша” и свършваха вечерта с тържествен концерт. От рано се бяхме строили на върха на Бунарджика, пред нас официалните лица – Кочо Гяуров, всичките му заместници, генералният консул на СССР в Пловдив, дипломати, генерали, граждани. За тържеството отговаряше Васко Василев, шеф на протокола в ОК на БКП.
Той се разпореждаше какво да се свири, кога да се поднасят вeнците и т. н. Предварително ни беше съобщил да изпълним най-напред двата химна – на Бъллгария и Съветския съюз, след това Интернационала и накрая Марша на Съветската армия. Започваме ние според разпореждането, но Васко Васлев дал на диригента полковник Магеров нова заповед – да прескочим Химна на СССР. Ние самите бяхме шокирани от този “пропуск”, но като военни сме научени да изпълняваме заповедите без да умуваме по тяхната целесъобразност.
“Прескокът” бе забелязан от официалните лица и сред тях настъпи лек смут. При последния акорт при оркестъра дойде полковник от ВКР /военно контраразузнаване/ и се разпорежда веднага да се приберем в комендантството и никой да не го напуска. Прибираме се и чакаме. Пристига гневен полковникът и започват разпитите. Кой е провокаторът?
Такъв естествено между нас нямаше, ние свирим каквото ни се заповяда. А заповедта беше дошла от добрия и винаги усмихнат Васко Василев. Как са се развили после нещата с “провокацията” – не знам. Нас ни освободиха, защото трябваше да бързаме за тържествения концерт в 18 часа, който се провеждаше в Дома на народната армия. Подредени зад кулисите на сцената чакахме официалните лица да заемат местата си в президиума.
Първи влезе Кочо Гяуров и се отби при нас, музикантите. “Колеги, как е, как е. И друг път умната. Тръгне ли левият крак – десният го следва. Защото бръснача изтървеш ли го, реже надълбоко.” С тези думи Гяуров очевидно намекваше за предиобедния пропуск и, за да смегчи тона и повдигне настроението ни, добавяше: “Казвам ви, колеги, защото и аз съм свирил на флигорна в ученическата музика във Велинград”.
Не след дълго обаче бръсначът поряза и неговата брада. Нещо беше изкривил партийната линия, та бай Тошо го разлюби и го заточи като посланик в далечна Монголия. Тогава излезе и лафът за двамата братя Гяурови – Николай пее по световните сцени на Запад, а Кочо плаче из пустите монголски степи.
Бях студентка първи курс в Софийски държавен университет.Големият брат беше секретар на партията и приятел на моите родители.Той дове нагости у нас звачително по-млакия си брат Николай Гяуров тогава известен бас на българската и по*известен на Московската опера,на Большщой театър.Поканиха ме в дома им на гости за връчат покани за Концертната зала България ,където предстоеше концерт на Николай.Запознах се със съпругата му Златинка Мишакова,която работеше по неговата музикалне подготовка-отлична пианистка и корепетитор.Мисля,че младият Бас получи и дължеше много на нея.Кариерата му се разви шеметно,насветовно равнище,но когато идваше в България получавах покана за спектаклите а те бяха много…..На юбилейния концерт,когато получи… Прочети още »